Системна причинност

Системната причинност, за разлика от много по-директната връзка причина-следствие, не е концепция, която подлежи на научаване по естествен път, твърди проф. George Lakoff от University of California, Berkeley. Обяснението е просто – мозъкът не е в състояние да се самообучи и да я възприеме, защото не може пряко да наблюдава явлението. Мозъкът се справя доста добре с опростени причинно-следствени отношения, например лято > топло, зима > студено, дъжд > мокро, усмивка > щастлив, сълзи > тъжен и т.н.

Да си представим как едно бебе започва да учи за света около себе си. Мозъкът му запаметява моделите, които вижда наоколо: плача > мама идва да ме гушне; протягам ръчички към висящите над леглото ми играчки > някой възрастен започва да си играе с мен; плача (плач номер 2) > получавам храна; плача (плач номер 3) > сменят ми пелените. Мозъкът на бебето не знае къде е мама, когато не е в стаята. Мозъкът на бебето не знае, че мама купува (какво е купувам?) храна от магазина (какво е магазин?), където отива с колата (какво е кола?). С други думи, мозъкът се учи, сглобявайки последователности от директни причинно-следствени връзки, изведени от ситуации, които наблюдава. Системната причинност, която не може да бъде наблюдавана – нещата извън полето на директно сетивно възприемане чрез зрение/слух/вкус/обоняние/допир – не може да бъде регистрирана и възприета. Когато детето расте, възрастните започват да му обясняват някои „невидими“ за него връзки – откъде идва храната, кой е посадил дърветата, защо леличката носи бастун. Това доказва, че мозъкът може да възприема сложна, системна причинност, ако някой съзнателно му я  посочи, ако бъде обучен за това. (В действителност има и други механизми, по които мозъкът прави връзки, например паралелна обработка, аналогии и др., но за целите на този базов пример не е нужно да навлизаме в тази много интересна, но и сложна материя.)

В действителност, по-голямата част от дезинформацията, която се разпространява чрез онлайн медиите, не е двоична по своята същност (да/не, бяло/черно), а по-скоро системна. Това означава, че даден факт, който можем да наблюдаваме и върху който можем да постигнем съгласие, е всъщност резултат от изключително сложни релационни причинно-следствени мрежи. Добър пример в тази посока би бил широко обсъжданият въпрос за изменението на климата.

Една изключително студена зимна седмица в Северна Америка или Централна Европа предизвиква истинска онлайн лавина от саркастични коментари, които могат да бъдат обобщени така:

„Ама разбира се, глобално затопляне… с температури от -22… Къде са сега еколозите и псевдо-учените, които проповядват абсурдната теория за глобалното затопляне!“

За съжаление такива твърдения рядко получават подобаващ отговор, тъй като той би изисквал дълги обяснения за това, какво представлява изменението на климата, кога и как се случва, какви са факторите, определящи такава промяна, как са взаимосвързани и каква е причинно-следствената връзка зад този сложен и търпящ продължително развитие феномен. Накратко, опростеното допускане, че глобалното затопляне означава, че всичко и навсякъде е по-топло, е погрешно. Но неговата погрешност е очевидна само за онези, които са в състояние да правят разлика между директна причинност и системна причинност. По тази причина всеки отговор на посоченото по-горе твърдение, който не включва обяснение на механизма на системната причинност в този конкретен случай (климатични промени), ще бъде посрещан с насмешка от „критиците“ и „многознайковците“, защото за тях причинността ще остане непроследима и неразбрана.

Тази статия избрахме да илюстрираме с изображение от PA Consulting Group/PA Knowledge Limited, което доказва сложността на разбирането на ситуацията в Афганистан и нейната динамика през 2009 г. Успяхме да намерим множество примери в публичното пространство, посочващи „бързи решения“ за разплитане на афганистанския възел, които включват само една променлива (решения „на парче“) и предполагат, че прилагането на всяко от тези решения би довело до желаното подобряване на положението.

Ето защо разбирането на системната причинност – и на свързаните с нея механизми за взаимодействие и влияние – може да бъде мощен инструмент за борба с дезинформацията. Вярно е, че мозъкът не може да „открие“ сам системната причинност за дадено явление (поради това, че не може да наблюдава явлението в неговата цялост и да се учи от него), но е доказано, че може да бъде научен да го прави, настоява проф. Lakoff. Напълно възможно е да се създаде обучителна програма, чрез която можем да се научим да разграничаваме пряката от системната причинно-следствена връзка. Когато, в резултат на такова обучение, разпознаем в дадена ситуацията белезите на системна причинност, ще можем да изследваме елементите на тази система, тяхното взаимодействие и въздействие.

Един чудесен пример, който ние често използваме в NTCenter за илюстриране на систематичната причинност, се предлага в литературен формат от писателя Станислав Лем, автор на научна фантастика в неговата кратка история „De Impossibilitate Vitae“ (1971).

Системната причинност е един от основните стълбове в концептуалния модел на NTCenter и разработваните към него практически комплекти за разбиране и проектиране на работещи решения за последиците за образованието от дезинформация и подвеждаща информация.